Жалки сме ние хората, безсърдечни, малки, нищожни ♥ КАЗАНДЗАКИС
(Nikos Kazantzakis, Zurich,1918)
♥ Отношението сред човек и човек
Жалки сме ние хората, безсърдечни, дребни, оскъдни. Но в нас, една по-висша от нас същина, ни тласка безмилостно нагоре.
От тази човешка тиня свещени песни са извирали, велики хрумвания, неудържими любови, един непрекъснат взлом – мистериозен, без начало и до безкрайност, без цел, отвън всяка цел.
Ето каква топка тиня е човечеството, ето каква топка тиня е всеки един от нас. Какъв е дългът ни? Да се борим върху тази тор от наша плът и разум да разцъфне едно малко цвете.
Бори се от нещата, от плътта, от глада, от страха, бори се от добродетелта и от прегрешението да създадеш Бог.
Как светлината поема от една звезда, изсипва се в черната безкрайност и остава безсмъртна? Звездата умира, само че светлината й – никога; по този начин е и със зова на свободата.
Бори се от тази къса среща на насрещните сили, която е твоето битие, да сътвориш най-безсмъртното нещо, което простосмъртният може на този свят — един Зов. Той, напускайки пръстта и тялото, които са го родили, продължава напред и постоянно се труди.
Един буен Ерос прекосява Вселената. Като етер, по-твърд от стомана, по-мек от въздуха.
Отваря всичко, прекосява всичко, изчезва, измъква се. Не се е свил на топло в някой подробност, не се е заробил в някое обичано тяло. Той е един борещ се Ерос. Вижда зад тила на обичания по какъв начин хората пъшкат и се люшкат като талази, вижда по какъв начин животните и растенията се сливат и умират, вижда, по какъв начин Бог е в заплаха и по какъв начин му вика: „ Спаси ме! “
Ерос? Как другояче да назовем този порив, който, урочасвайки материята, самичък се омагьосва и желае да отпечата върху нея личния си лик? Съзира тялото и се стреми да го прониже, да се слее с другия, скрития в него сексуален зов, да станат едно цяло, да изчезнат, да останат безсмъртни посредством сина.
Приближава се до душата, желае да се вкорени там, да няма към този момент аз и ти; бушува над тълпата и, унищожавайки съпротивлението на мозъка и тялото, желае да се слеят всичките дихания, да се трансфорат в мощен вятър, да издигнат земята!
В най-критични мигове Еросът принудително обладава и съединява хората – врагове и другари, положителни и неприятни – той е едно дихание, по-висше от тях, без значение от волята и делата им. Той е дъхът Божи, неговото дихание върху земята!
Слиза при хората както пожелае – като танц, като обич, като апетит, като вяра, като кръвопролитие. Не ни пита.
В тези спешни часове Бог се мъчи да омеси в нощвите на земята плътта и мозъците, да запрати в безмилостната буря на личното си въртене всичкото това тесто и да му даде лице – своето лице.
Не се отвръща с гадност пред глинените им мрачни черва, не губи вяра. Работи, напредва, прояжда плътта, хваща се за корема, за сърцето, за фалоса, за мозъка на индивида.
Не е оня мил глава на семейство, който поравно разпределя хляба и мозъка на всяко от децата си. Несправедливостта, Жестокостта, Надеждата и Гладът са четирите кобили, които теглят каруцата му по нашата неравна земя.
Бог не се основава в никакъв случай от благополучие, благоденствие и популярност, а единствено от позор, от апетит и сълзи. Във всички преломни моменти, рискувайки, напред са излизали една група богоносци и са воювали, поемайки на плещите си цялата тежест на борбата.
Огън! Ето кой е нашият дълг през днешния ден, в този безсрамен и обезсърчителен безпорядък.
Война против неверниците! Доволните, ситите, безплодните – ето кои са неверниците.
Омразата ни е безкомпромисна, тъй като знае, че по-добре и по-дълбоко от бездушните филантропски любови твори Еросът.
Мразим, не сме удовлетворени, несправедливи сме и жестоки, изпълнени с безпокойствие и вяра; сходно на влюбените се стремим към невъзможното.
Огън, с цел да се пречисти земята! Още по-жестока да се отвори бездната сред положителното и злото, да се умножи несправедливостта, да слезе Гладът, да изстърже стомасите ни – иначе няма да се спасим.
Един момент – кризисен и цялостен с принуждение – е тази наша епоха; един свят рухва, един различен още не се е родил. Епохата ни не е момент на равновесие, в който благородството, единодушието, мирът и любовта са добродетели потребни.
Преживяваме страшната офанзива, надкрачваме враговете. Надкрачваме и приятелите, които изостават. Излагаме се на рискове измежду хаоса, задушаваме се. Не се побираме към този момент в старите добродетели и очаквания, в старите теории и практики.
Духа вятърът на разрухата, през днешния ден той е диханието на нашия Бог; дано вървим с него! Този вятър е първото зашеметяване от танца на креативното въртене. Духа над глави и градове, разрушава хрумвания и къщи, минава над пустините, вика: „ Пригответе се! Война! Война! “
Такава е нашата ера – добра или неприятна, красива или грозна, богата или бедна – не сме я избирали ние. Такава е нашата ера — въздухът, който дишаме, калта, която имаме, хлябът, огънят, духът!
Нека юначен да посрещнем потребността. Жребият, който ни се падна, е битката – да се препашем крепко, да въоръжим тялото, сърцето и мозъка си! Да заемем своето място в борбата!
Законният стопанин на това време е войната. Пълноценен, благодетелен човек през днешния ден е единствено войнът. Защото единствено той, правилен на великото дихание на нашето време, рушейки, мразейки, желаейки, следва новата заръка на своя Бог.
Това наше отъждествяване с Космоса ражда двете най-висши полезности на морала ни.
Наш дълг е да помогнем на Бога, задушаващ се вътре в нас и измежду мрачните тълпи, да се освободи.
Из: „ Аскетика “, Никос Казандзакис, превод Панос Статоянис, изд. Архетип, София, 1993
Снимка: Nikos Kazantzakis, Zurich,1918, archaeology.wiki
